(1902 - 1979) Шизоидните личности  Нека сега се обърнем към

(1902 - 1979)

Шизоидните личности 

Нека в този момент се обърнем към хората, чийто главен проблем - забелязан от страна на страха - е страхът от отдаване и които в същото време - видяно от страна на главните импулси - надценяват импулса за „ въртене към себе си “, което в психически проект значи импулса за себесъхраняване и отграничаване на Аз-а. Тези хора ние назоваваме шизоидни.

Какви ще са следствията, в случай че един човек, отбягващ себеотдаването, се пробва да живее най-вече със себесъхранението? Неговият блян ще бъде на първо място ориентиран към това, да стане допустимо най-независим. На никого да не се надява, от никого да не се нуждае, никому да не е длъжен, за него ще е от решаващо значение. Затова той се дистанцира от останалите, има потребност от разстояние по отношение на тях, не ги оставя да се приближат прекалено много, в никакъв случай не се обвързва напълно с тях. Нарушаването на тази отдалеченост той възприема като опасност за неговото витално пространство, като застрашаване на потребността му от самостоятелност, на неговата целокупност и той уверено се брани против това. Така той развива типичния за него боязън от човешка непосредственост. Само че в живота близостта е неизбежна и по тази причина той търси защитно държание, зад което може да се крие от нея.

Той заобикаля на първо място близки персонални контакти, не позволява в съкровен проект никого до себе си. Той се бои от срещите уединено с някого, с един сътрудник, и се пробва да направи човешките връзки настоятелен. Когато е измежду хора, той се усеща най-добре в групи и колективи, в които може да остане неизвестен и при все че съпричастен към общи ползи. Най-много от всичко той би желал да има шапката-невидимка от приказките, с чиято протекция би могъл, неразпознат, да взе участие и да се намесва в живота на другите, без да би трябвало да жертва нещо от себе си.

Такива хора основават у близките усещане на далечни, хладни, дистанцирани, мъчно разговорливи, сухи, даже студени. Често те наподобяват странни, чудати, неразбираеми и изненадващи в своите реакции. Човек може дълго да ги познава, без фактически да ги познава. Ако през днешния ден като че ли сме имали добър контакт с тях, на идващия ден те ще се държат по този начин, сякаш в никакъв случай не са ни виждали; да, колкото по-близо са пристигнали до нас, толкоз по-грубо те внезапно се отвръщат — безчувствено, постоянно с изглеждаща безпричинна експанзия или неприязън, която наранява.

Отбягването на всяка доверена непосредственост поради страха от Ти, от откриващото се отдаване, прави шизоидния човек все по-изолиран и уединен. Неговият боязън от близостта се констелира най-много тогава, когато той се доближава към някого или някой към него. Тъй като възприятията на отзивчивост, благосклонност, деликатност и обич ни приближават най-вече един към различен, той ги претърпява като изключително застрашителни. Това изяснява за какво таман в такива обстановки той става отхвърлящ, даже неприятелски и внезапно отблъсква другия: той ненадейно изключва, прекъсва контакта, отдръпва се в себе си и става недостижим.

По този метод сред него и околния свят зейва бездна, която с годините става по-дълбока и от ден на ден го изолира. Последствията от това събитие стават все по-проблематични: поради отдалечеността си от света на другите той знае прекомерно малко за тях; празнотите в опита му с хората стават все по-големи и отсам произтича неговата неустановеност в междуличностното другарство. Той в никакъв случай не е наясно какво става в другия, тъй като това, в случай че въобще е допустимо, човек научава единствено в доверена непосредственост и обич. Затова в своята ориентировка по отношение на хората той разчита на догатки и догадки и е надълбоко нерешителен, дали в последна сметка неговите усещания и показа за другите и даже усещанията му са единствено негово подстрекателство и проекция или въпреки всичко реалност.

Изпълнени с съмнение, от позицията на своята дълбока незащитеност, която, както ще забележим, е по едно и също време подбуда и разследване на техния лекомислен контакт с другите, шизоидните хора — с цел да се застраховат — развиват изключително мощно такива функционалности и качества, които дават обещание да са им от изгода за едно по-добро насочване в света: сетивни усещания, познаващ разсъдък, схващане, разсъдък. Тъй като най-много прочувственото и чувственото ги вършат несигурни, те се стремят към свободното от усеща „ чисто “ знание, което дава обещание да им даде резултати, на които да могат да се осланят. Още тук излиза наяве за какво шизоидните хора се насочват на първо място към точните науки, които могат да им предложат тази сигурност и самостоятелност от субективните прекарвания.

В съпоставяне с развиването на рационалната страна, това на чувствения живот изостава; тъй като тук човек се нуждае от Ти, от сътрудник, от прочувствена обязаност и продан на усеща. Характерно за тези хора е, че те, постоянно надхвърлящи в интелектуално отношение междинното ниво, основават усещане на изоставащи в прочувствената сфера; чувственото при тях постоянно остава недоразвито, а от време на време и закърнява. Това основава дълбока неустановеност в контактите, която може да стане причина за безпределно доста компликации във всекидневния живот; в общуването с хората им липсват „ междинните тонове “, те не разполагат с никакви нюанси в това отношение, тъй че и най-обикновените контакти могат да се трансфорат в проблем за тях.

Някои от типичните учредения за шизоидно развиване на личността: 

прекомерно огромна отдалеченост, безразличие и постоянно неявяване на родителите още от самото начало; също така липса на телесна деликатност и на схващане за потребностите на детето. По-нататък: незадоволително направляване, оставяне на детето единствено при значими стъпки в развитието; липса на контакт и общи прекарвания с връстници, на присъединяване в групи и общности; неудовлетворителни благоприятни условия за развиване на чувствената страна, на умеенето да се доверяваш. Всичко това води до появяването на пропуски в общуването с другите хора, до липса на житейски техники, което непрекъснато захвърля един подобен човек обратно към самия себе си, не на последно място и поради реакциите на света, които още повече го закотвят върху ролята на новобранец.

От казаното излиза наяве за какво точно върху такава база се развива една от главните форми на боязън — тази от отдаването и близостта — и надлежно се надценява импулсът за себесъхраняване, а икономическата самостоятелност се явява единствената опция за себезапазване. Тук шизоидният трансформира по този начин да се каже потребността в добродетел, като издига своята самотност в полезност. Така той може да стигне до рискови форми на егоизъм и до яростна неприязън по отношение на всички и всичко, до пренебрежение към индивида, до цинизъм и нихилизъм. Зад всичко това, от никого незабелязван и плахо притихнал, се крие дълбокият блян за непосредственост и доверие, за това да обичаш и да бъдеш обичан. Естествено, отсам елементарно може да се стигне до асоциални и престъпни прояви — от време на време е задоволителен единствено един спомагателен повод. Градацията в метода на държание на шизоидните — от в началото съмнение през отменяне, апатичност, безчувственост до ненавист и пренебрежение към хората — нормално е реакция от опита им с близките, който води до гореописания демонски кръг.

Нека обобщим още един път: при шизоидния „ разлъчен “ човек цялостният подтекст на прекарване (на неговите духовни усещания, подтици и реакции) е раздран в друга, само че постоянно доста огромна степен; на първо място виталните му импулси са откъснати и изолирани от чувственото прекарване. С други думи, при него не е сполучила интеграцията на другите преживелищни или личностни пластове, която се реализира с помощта на спояващото възприятие. Съществува огромна разлика най-много в степента на зрялост сред разум и възприятие, сред рационалност и емоционалност; чувствени процеси и разсъдителен опит протичат като че ли настрана, без да бъдат споени в изцяло прекарване. Тъй като шизоидният овреме е трябвало да се ориентира благодарение на разсъдъка и на сетивните усещания, тъй като не е съумял да придобие задоволително добра прочувствена ориентировка, той не разполага с нюанси на чувствата; той познава най-вече примитивните праформи на възприятието, афектите; в палитрата на неговите изразни благоприятни условия като че ли липсват междинните тонове, налице са единствено крайностите черно и бяло. Всичко това е разследване от отпадането на прочувствената обязаност с хората.

Като защитно средство против страха си от непосредственост шизоидният човек се пробва да доближи допустимо най-голяма самостоятелност. Тази негова податливост, както и избягването на близки контакти неизбежно се свързват с кръжене към самия себе си, с възходяща егоцентричност, която от ден на ден го тласка към изолираност. Естествено такива хора претърпяват най-интензивните страхове въобще, тъй като самотата и изолацията усилват страха. Техният боязън от полудяване да вземем за пример може да доближи непоносима степен — в него също се отразява прекарването на биването-различен-от-останалите и на незащитеността в света. 

Един шизоиден пациент един път показа: Страхът е единствената действителност, която познавам; присъщото в тази ситуация бе, че той не можеше да опише страха като боязън от нещо несъмнено, съответно, а го преживяваше като цялостен. И един различен пациент: Аз не познавам никакъв страх; някъде в мене нещо евентуално се опасява, само че този боязън не е в моето Аз — той изцяло се дистанцираше от страха си, който като че ли към този момент не бе в неговото съзнание; елементарно можем да си представим обаче какъв брой лабилно е едно такова положение, какъв брой елементарно Аз-ът може да бъде обхванат от отцепения боязън.

Често страховите показа и сънища на шизоидните хора одобряват формата на международни произшествия от апокалиптичен тип. Този, който прекомерно желае да се вкопчи в самия себе си, е изложен на заплахата да изгуби света и по този начин в последна сметка остава с визията, че само той съществува.

Избрано от: „ Основни форми на боязън ”, Фриц Риман, превод Златко Теохаров, изд. „ Лик “, 2002 година
Снимка: Fritz Riemann (1902-1979)